Обратно в час — Част 2
Повечето приказки, както и тази започват със спокойна атмосфера и нищо неподозиращи персонажи, които в последствие, се опитват да се борят срещу нарастващото зло и евентуално, накрая, го побеждават и стават герои.
Ето как продължава тази приказка…
Челен сблъсък
Годината започна, учебните часове минаваха, а ние препускахме в галоп през материала. Бяхме насъбирали през годините в училище знания и изведнъж хоп — възможност да ги предадеш на някой. А най-опасното за нищо неподозиращите ученици беше, че повечето от номерата, които прилагаха, бяха наше собствено производство. Други пък бяхме присвоили от по-големи, вече завършили ТУЕС.
“Вие където отивате, ние от там се връщаме”
Една сентенция, която се предава от по-старо на по-ново поколение и в повечето случаи бива пренебрегвана, но абсолютно вярна.
Проблем №1
Домашните. Те се предаваха в GitHub, а там всичко е публично. По едно време, всички започнахме да се усещаме, че някои от учениците се възползваха от това доста успешно, като гледаха, копираха и хитруваха с вече предадени домашни от съученици — абе нов стил на преписване.
“Houston we have a problem!”
Какво да правим, какво да правим?
Вторият срок имаше проекти по отбори от по един до трима човека. Сега, когато се връщам назад, това се оказа, че може би е един от най-успешните опити за ангажиране на учениците. Беше им наистина интересно. Много от тях надминаха очакванията ни. Проекта беше разбит на порции от няколко домашни и една избираема допълнителна задача. Нямаше хора, които бяха избрали да пишат друг проект.
Това означаваше само едно — всички трябваше да си напишат домашните, защото допълнителното условие стъпваше върху тях.
Искахме да правят игра
Ясно защо. Решихме да стъпим върху баналните задачки с тестета карти, заради структурите от данни, които се използваха, но да го украсим и направим интригуващо. Защо пък не да си направим наша, вярно доста опростена, версия на тогава нашумялата игра Hearthstone?
Условието беше ясно и поднесено още преди да е взет материала за реализирането му. Имаха цял учебен срок да го реализират. Периодично правихме вечерни видео уроци в които обяснявахме и пишехме част от домашните — беше ново, интересно и забавно. Експериментирахме с Hangouts. Редовно имахме аудитория от над 10 човека, които ни гледаха и задаваха въпроси.
Накрая дори видяхме реализиран графичен интерфейс на SDL2 от ученик, което беше предизвикателство за техните знания.
Но проблемът с преписването, освен че остана, се и измени. Имаше много отбори, в които един беше мозъка на операцията, а останалите “кълвяха” да разказват алгоритъм, защото накрая, всички трябваше да минат през нас и да обясняват срещу кода на компютър, персонално, какво и защо са писали. Беше тежко!
